„Статуята“

Изложба                                           
„Статуята“
ЗАФЕР ГАЛИБОВ
фотография

30 януари – 12 февруари 2017

Галерия „Ракурси“ представя изложба фотография на Зафер Галибов. Авторът е известен със своята работа като фотожурналист, с портретите на джазмени и артисти, със своята документална, сценична и актова фотография и с многобройните си прояви–от участието в научни експедиции в Хималаите и Антарктида до изложба в психиатричната клиника в Раднево.
Повод за създаването на фотографиите и обединяването им в изложбата „Статуята“, е разказът на шведския писател Артур Лундквист. Фотографът улавя неведомите нишки, които свързват хората и обектите, неочакваните и неподправени връзки и отношения между тях. Това дава на зрителя възможност да забележи зад видимата действителност по-дълбоки пластове и смисли. Снимките са черно-бели, правени през 1978 година в квартал Банишора. „Припознах в Статуята копие от статуята, което украсяваше прост фонтан пред емблематичната сладкарница в София – „Феята“.
Когато бях млад се опитвах да снимам по готови литературни текстове. В случая с текста на Артур Лундквист, това не бе така. Години по-късно след заснемането на ситуацията в двора, ми попадна текста на Статуята. Разбира се, текста на миниатюрата по логично съчетание предхождаше последователността на заснемането. В него се визират отношенията между мъжа и неговата любима. Това ми даде възможност да продължа развитието и да имам открито и много смислово продължение. Това което съм искал да кажа, съм го снимал.“
„Един мъж се събуди със статуя в обятията си, твърда и студена като камък.
В нея той разпознава своята съпруга: тя е все тъй млада и красива като преди, но вкаменена, превърната сякаш в мраморна.
Отпървом той си мисли, че се е смръзнала в някакъв сън: разтърсва я, сграбчва я за мраморната ръка, опитва да я събуди по всевъзможни начини. Вика, гали я отчаяно, лее сълзи върху ѝ, ала всуе тя си остава статуя невъзмутима и каменоподобна.
Тогава той проумява горчивото си поражение: не ѝ е дал достатъчно обич, та да я съхрани жива, и сега не ще може да стори нищо, нещастието е непоправимо.
Единственото, което му остава, е да изправи съпругата си в някой ъгъл на дома, за спомен, като произведение на изкуството.
И постепенно свиква да живее без нея, макар че често поглежда с тъга и копнеж към непокътнатата ѝ мраморна прeлест.
Един ден обаче решително премества статуята в градината и все по-рядко се сеща за нея.“

                                                                                                                                                                                 АРТУР ЛУНДКВИСТ